Карло Анчелоти – прагматичният маестро

От лятото на 2016 г. Байерн навлиза в нова фаза на историята си. Пеп Гуардиола със своя ярък почерк и непреклонна отдаденост към своята философия за играта си тръгва от Мюнхен в посока Манчестър и на негово място идва италианският маестро Карло Анчелоти. Каква промяна можем да очакваме в игровия облик на „баварците“ – надяваме се този портрет на Анчелоти да даде някои отговори.

Емоциите не са негова запазена марка. Дори отличителната му вдигната вежда по-скоро придва на лицето на Карло Анчелоти  изражение на покер играч, отколкото да издава вътрешното му състояние. На 56-годишният италианец трудно могат да се припишат някакви ярки отличителни черти – не е добър оратор, не би могъл да бъде описан като философ на модерния футбол или харизматичен лидер, който привлича обективите. И все пак, Анчелоти е един от най-успешните треньори на нашето време. След като като играч печели два пъти КЕШ и веднъж Междуконтиненталната купа, той натрупва още куп титли във витрината си и като треньор, като успява три пъти да класира Милан на финал на Шампионската лига (печели два от тях), преди да триумфира с най-ценния трофей и начело на Реал Мадрид, носейки на Кралския клуб така чаканата десета титла.

Дълго време Анчелоти е описван като треньор от класически тип, отличаващ се преди всичко с добрата си преценка за индивидуалните качества на играчите. Всъщност той е много повече от това. В дипломната си работа в треньорската академия, озаглавена „Il futuro del calcio. Piu dinamicita” („Бъдещето на футбола – повече динамика“), той пише следното:  „Публиката винаги е търсила зрелищен и вълнуващ продукт. Тя иска забавление, и това забавление може да дойде чрез бързи решения, чрез разнообразна атака, чиято крайна цел да бъде голът. Напоследък, особено в Италия, се обръща голямо внимание на тактиката. За да бъде играта ефективна, трябва да се постигне перфектен синхрон между движението без  топка и движението на топката. Затова концепциите на време и пространство са много важни за тактиката на играта в атака. Ако няма синхрон между този, който подава, и този, който посреща паса, пропада цялостната концепция за игровата динамика. Мисля, че бъдещето на играта е свъзано с подобряването на атаката, където ще бъдат концентрирани повече  тактически ресурси и така ще бъде постигнат по-добър баланс между защита и атака.“

За играта на Карло Анчелоти като футболист се помни малко, но в нея прозират много влияния, оформили виждането му за играта. Той е част от великия отбор на Милан от края на 80-те, който под ръководството на Ариго Саки става последният тим, успял да защити спечелена КЕШ (1989), а по-късно успява да завърши целия сезон 1991/92 без загуба в Серия А. И до днес много познавачи определят онзи Милан за най-добрият отбор на всички времена – не само заради успехите, но и заради начина на игра. През 80-те футболът не блести с особени тактически постижения, персоналното пазене и либерото са широко използвани, в много първенства фокусът е изцяло върху защитата. И тогава Саки комбинира  елементи като четирима в защита, зонова игра, преса и акцент върху движението на топката, като така постига т. нар. „уплътняване на пространството“. В този състав Карло Анчелоти играе ключова роля. Той е в двойката централни халфове заедно с Райкард или друг партньор, като има важно участие както в отнемането на топката от съперника, така и в инициирането на атаки. Макар Карлето да отстъпва физически на Франк Райкард, и двамата са много силни както в дефанзива, така и при изграждането на атаките. Запазена марка на Анчелоти става добрата му пространствена ориентация и интелигентните дълги пасове, подкрепени с безупречната му техника. Ако трябва да го оприличим на съвременен футболист, това би бил Лука Модрич. Играта на двамата си прилича в много аспекти. В критични ситуации те често вземат сходни решения. В различните зони на терена двамата се държат по сходен начин. Разликата е, че Анчелоти е далеч по-статичен от Модрич и не би бил толкова ефективен в съвременния футбол, колкото хърватина, но може да се каже, че е негова осемдесетарска версия.

Първите два отбора на треньора Карло Анчелоти са Реджана и Парма, където той се опитва да прилага наученото от Ариго Саки. В Парма той упорито и безусловно се придържа към класическото 4-4-2, заради което не успява да привлече в тима Роберто Баджо. Въпреки това Парма прави силен сезон и завършва на второ място, рекордно класиране в историята на клуба. Карло е привлечен в Ювентус, с които обаче не успява да вземе скудетото. Там обаче той извършва преход от 4-4-2 към 3-4-1-2. Зинедин Зидан, който години по-късно ще му бъде асистент в Реал, е свободния играч в линия от четирима. След изпадането на Юве от групите на Шампионската лига през 2000 г., следващото лято Анчелоти се оказва на улицата.

Милан – триумфи и разочарования

На 7 ноември 2001 г. започва най-дългата и изпълнена с многобройни успехи фаза в кариерата на италианеца. Той поема руля в Милан от Фатих Терим и бързо успява да изведе „росонерите“ от кризата, в която се намират. Разбира се, на неопитния треньор не му се разминава критиката от ексцентричния собственик Силвио Берлускони. Анчелоти има нужда от време, в което да стабилизира структурата на тима си, и играе с един нападател, което за Берлускони е „твърде дефанзивно“. Любопитното е, че Карло явно има доверие на изграждания с години състав и избягва сътресенията, като в трансферните периоди се задоволява с отделни сделки, пък били те и многомилионни, което е типично за Италия. В състава той вече разполага с капитана Паоло Малдини, „мозъка“ в средата на терена Андреа Пирло,  разбивача Дженаро Гатузо, голмайстора Индзаги и др. Карлето се въздържа и от промени в тактически план и запазва структурата на Терим, като остава доста ортодоксален по отношение на изграждането на играта, разчитайки на индивидуалните качества на нападателите си. Преминава в схема с две остриета като „двойната деветка“ се състои от Филипо Индзаги и Андрий Шевченко, като зад тях действат Руи Коща или изгряващият Андреа Пирло, чиито качества ще получат всеобщо признание години по-късно. В началото трудно може да се говори за особено комбинативна игра в атака – по-често става въпрос за дълги топки, изсипани напред. С времето Милан става по-офанзивен и по-креативен. Привлечен е Кларънс Зеедорф, с идването на Ривалдо Анчелоти получава повече опции в атака, а Пирло се утвърждава в ролята си на креативна „шестица“. Структурата става по-динамична – нападателите започват да се движат и да осигуряват пространства за Руи Коща и Зеедорф. Това, разбира се, не става за сметка на защитата – Милан винаги е имал възможността да извади цял отбор, съставен само от защитници. Едно трето и едно четвърто място в Серия А не са особено постижение, но през 2003 г. Милан печели „дубъл“ от Купа на Италия и Шампионска лига, с което се циментира на поста си. На финала на ШЛ на „Олд Трафорд“ в Манчестър Карло си отмъщава на Ювентус, който само 2 години по-рано му бие шута. За този мач Анчелоти избира схема 4-4-2, като в средата на халфовата линия са Пирло и Гатузо. Първият често се включва напред, където помага на Руи Коща. Двата отбора се неутрализират и макар тимът на Анчелоти да не изглежда като шампион, печели купата с дузпи.

През сезон 2003/2004 Анчелоти печели първото си скудето, пак без да прави особени промени от тактическа гледна точка. Привлечени са вече 33-годишният десен защитник на Рома Кафу и Кака, който заема мястото на Руи Коща. Двамата бразилци оживяват още повече атаката. Кафу, подкрепян от Гатузо, много често се включва напред и осигурява постоянен натиск. Кака допринася за играта на Милан с нещо, което дотогава все още й липсва – той е много повече „трекартиста“, отколкото класическа десетка, успешно запълва пространствата напред, осигурявани му от Шевченко и Индзаги. В Европа обаче Милан трупа разочарование след разочарование. През 2004 г. в мач срещу ДепортивоЛа Коруня „росонерите“ не успяват да защитят преднината си 4:1 от първия мач, като губят с 0:4 на „Риасор“. Още по-голямо е разочарованието малко повече от година по-късно,  когато Милан допуска подобен обрат, но този път само за едно полувреме, и то на финала с Ливърпул в Истанбул. Куриозното е, че първите 45 минути на този мач са може би най-доброто от Милан с марка Анчелоти, което сме виждали. Ливърпул концентрира прекалено много ресурс в опазването на Кака, което оставя огромно поле за действие на Пирло и неговите грандиозни пасове. Вертикалната структура Пирло-Кака е в основата на успешната игра на Милан през първото полувреме, което италианците печелят с 3:0. Голямото падение на Милан идва през  второто полувреме. Рафа Бенитес преминава от 4-4-2 към 3-4-2-1, с което поставя край на италианската домицация в средата на терена. Ливърпул задържа повече топката и изчаква пробойни в структурата на Милан, които експлоатира и вкарва три гола. Анчелоти търпеливо и упорито не прави промени в постройката на тима си, като чак накрая се лишава от един защитник в опит да притисне вече уморените англичани. Това обаче не става и този път дузпите решават спора не в полза на Милан.

Следващият сезон Милан е трети в Серия А, а в Шампионската лига Карлето отстъпва с малко на водения от бившия си съотборник Франк Райкард Барселона. Трябва да мине още един сезон, преди Анчелоти да спечели втората си Шампионска лига с Милан. И този триумф е реванш за драмата в Истанбул. Срещата на „Спирос Луис“ в Атина минава под знака на оргомния респект, който двамата треньори имат един към друг. През първата част Ливърпул има лек превес, но в крайна сметка мачът до голяма степен е решен с гол на появилият се от нищото Филипо Индзаги, който опъва мрежата зад Пепе Рейна след изпълнен от Пирло фаул. Анчелоти не повтаря една и съща грешка два пъти. След гола той изгражда непробиваема дефанзивна стратегия, като дори Кака е в собственото си поле и помага на  тима си да се защитава. Играта на „росонерите“ на контраатака се получава. Гениална акция на Кака извежда Индзаги на идеална позиция и той вкарва решаващият си втори гол. Изравнителното попадение на Дирк Каут идва твърде късно. Анчелоти за втори път триумфира в Шампинонската лига, следват Суперкупа на Европа и титлата  от Световното клубно първенство. Това обаче са последните трофеи на Карло с „росонерите“. Неизбежното подмладяване на състава не преминава по най-добрия начин, завръщането на Швеченко от Челси и привличането на Роналдиньо също не успяват да обърнат кривата. Дългогодишният брак между Анчелоти и Милан изглежда изчерпан.

При Карлето Челси е машина за голове

През лятото на 2009 г. Карло Анчелоти е привлечен от Роман Абрамович в Челси. Там той наследява в общи линии тима, загубил година по-рано финала на Шампионската лига от Манчестър Юнайтед. Той остава преди всичко прагматик. След кратко експериментиране  Анчелоти се спира на проста схема 4-3-3, преминаваща в 4-5-1. Дидие Дрогба е в стихията си и в първия сезон Челси вкарва 103 гола, като става първият тим от 1963 г., който отбелязва трицифрено число голове в английския елит. В свирепа битка с Манчестър Юнайтед за титлата Анчелоти разполага с  халфова линия, на която може да се разчита – там са Франк Лампард, Михаел Балак, Майкъл Есиен и др. Отборът доминира и е заплаха за противниковите защити във всеки един момент.

В този първи сезон в Челси Анчелоти е такъв, какъвто го познаваме. Той няма гениални идеи в тактически план, като вместо това разчита на индивидуалните качества на играчите и поставя акцент върху дисциплината. Резултатът е дубъл – титла и купа във витрината на Челси. Вторият сезон обаче далеч не е толкова успешен. Челси рано се откава от борбата за титлата, като въпреки многото разочароващи мачове Анчелоти не прави промени. Много играчи са в лоша форма и им липсва креативност. Абрамович поставя като приоритет спечелването на Шампионската лига и с тази цел са привлечени Фернандо Торес и Давид Луис. След отпадането на четвъртфинала от Манчестър Юнайтед и загуба от Евертън през май Карло е освободен. Трудно е да се постави оценка на този период от кариерата на италианеца. Отборът играе ефективно, но работата на Анчелоти не впечатлява с  нищо особено.

Той обаче не остава дълго време без работа и седем месеца по-късно е привлечен от друг богаташки отбор – Пари Сен Жермен. Старият му познайник Леонардо го взема да довърши сезона и тимът завършва на второ място, не успявайки да стопи преднината на Монпелие. През лятото собствениците развързват кесията и Анчелоти има възможнотст да похарчи десетки милиони, купувайки звезди като Златан Ибрахимович, Тиаго Силва, Езекиел Лавеци и Марко Верати. С течение на сезона се присъедияват и Дейвид Бекъм и Лукас Моура. Задачата на Анчелоти е да превърне тези звезди в хомогенен тим. Разчита се на опита му в Милан и репутацията му на офанзивен треньор. Изграждането на колектив се оказва нелека задача. В дълги периоди играта на ПСЖ е зависима от тази на отделни личности, най-вече на Златан Ибрахимович. Игровата формация често изглежда нестабилна, липсва компактност. Избраната от Карлето схема не изглежда много подходяща за Лига 1, и въпреки това тимът печели титлата. В действията на Анчелоти личи отново неговата прагматичност. Няма някаква особено интересна идея за играта, но успява да използва по най-добрия начин качеството, с което разполага. А качествени играчи определено не му липсват. В Шампионската лига тимът отпада от Барселона на четвъртфинал. Анчелоти ползва Бекъм като опорен халф, залага предимно на дълги пасове и избягва да пресира каталунците.

„Ла Десима“ – перлата сред трофеите на Анчелоти

В средата на май 2013 г. Анчелоти получава обаждане от Мадрид и напуска ПСЖ, за да седне в стола на Жозе Моуриньо начело на Реал. Там той се събира със своя двойник в съвременния футбол Лука Модрич, който след контузията на Шаби Алонсо действа с различни партньори в средата на терена. Това е гарания за креативност, но в дефанзивен план води до разкъсан състав, като връзката между петимата отзад и четиримата отпред остава единствено Модрич. Външните защитници, противно на приридата си, стоят отзад и рядко се включват в атака, което намалява офанзивните опции. Заради недостатъчната си ефективност в дефанзивен план, Месут Йозил е пожертван и е продаден на Арсенал. Анчелоти поема цялата отговорност за трансфера. „Заминаване му е лично мое решение. Предпочитам Ди Мария заради динамиката му, характера му и готовността да помага на отбора“, обяснява италианецът, като по този начин обвинява Йозил в липса на характер. „Анхел ди Мария има по-малко качества от Йозил, но неговият характер и желанието му да помага ми харесват повече.“ Ди Мария е по-важен за равновесието на отбора, смята Анчелоти. Малко преди края на трансферния прозорец се осъществява и трансфера на Гарет Бейл за 100 милиона евро и така Карло успява да сглоби пъзела, който носи на Реал рекордната 10-а Купа на европейските шампиони. Начинът, по който Анчелоти изгражда Реал, до най-голяма степен напомня за легендарния Милан на Ариго Саки от 80-те, като Лука Модрич е един вид модерно „алтер его“ на треньора си. В първия си сезон в Реал освен 10-ата КЕШ, спечелена с победа в дербито срещу Атлетико на финала, грабва още Купата на Краля, Суперкупата на Европа и Световното клубно първенство. Следващият сезон тимът не успява да се пребори с Барса за титлата и отпада от Ювентус  на полуфинал в Шампионската лига, което е достатъчен повод  на Флорентино Перес да го уволни.

На прагматичния маестро не му остава нищо друго, освен да изчака обаждането от Мюнхен, довело до следващото голямо предизвикателство в богатата му кариера – да наследи Пеп Гуардиола начело на Байерн. Интересно как той ще се реализира с наследения от каталунеца тим, който несъмнено ще носи следи от неговото влияние дълго време след като Пеп е далеч от „Алианц Арена“.

Източник: spielverlagerung.de

Comments

comments